home Покер стратегии Покер Икономика

Покер Икономика

Джон Кенет Гълбрайт публикува книга, наречена Пари: Откъде дойдоха, Къде отидоха (Money: Whence it Came, Where it Went), която имаше за цел да обясни паричните потоци в икономиката като цяло. Аз бих искал да се насоча към по-малко амбициозно начинание, а именно обяснението на паричните потоци в покер света. Основният ми фокус днес ще бъде върху една от двете най-видими части в покер икономиката: високите бай-ини в турнирите.

Плащане на такси

Един професионален покер играч, който разчита на турнири, има големи препятствия за преодоляване. Първо, той трябва да плати такса от около 6% за всяко събитие, в което взима участие. Таксата се е увеличила през последните години, въпреки появата на телевизионният покер и корпоративното спонсорство за събития като World Series of Poker (WSOP). Ако покера продължи да набира популярност и спонсорство, тогава е възможно един ден да видим,в по-голяма част от турнирите,добавени пари към наградният фонд. По-вероятният сценарий е да продължим по настоящият модел, а добавените пари ще навлязат като форма на сделки за спонсорство за индивидуални играчи и за играчи, които стигат до финалните маси.

Начислената такса от организаторите на турнирите можеше да е отпаднала в последните няколко години, ако играчите бяха го поискали. Един икономист, следящ покер сцената би забелязал, че каквото и да казват играчите, тяхната ценова еластичност на търсенето е ниска. От друга страна, турнирите, които имат по-високи такси, нямат по-малко участници, а в същото време, турниритеса увеличили таксите си, а не са с по-малък растеж от турнирите, които не са увеличили таксите си. WSOP показва и двете неща.Изглежда, че покер играчите са гладни за възможности да залагат и не са особено чувствителникъм цената.

Вариация на паричните награди

Амбициозният професионалист,също трябва да се примири с високата вариация на паричните награди. Турнирният покер е игра на всичко или нищо. Вариацията въввъзнагражденията се е увеличила в последните години, след бързото нарастване в броя на играчите. Една висока вариация във възнагражденията засягат играчите по три начина.

Първо, вариацията е вредна от данъчна гледна точка, защото полученото в една година не може да се компенсира от загубите през предходната година. Като цяло, турнирният покер е като неочаквано наследство за данъчните власти. Дори по-малките печалби на играчите ще бъдат декларирани от правителството. Играчите ще имат дори по-малки реални печалби и зависи от тях да документират всяко прихващане на загубите.

Второ, вариацията затруднява професионалиста в това да прецени какви ще са бъдещите му входящи парични потоци, дори ако планира в един относително дълъг период от време. Един топ играч може лесно да прекара две години без да завърши в топ 3, а може да е похарчил $600,000 годишно за входни такси и дневни разходи през този период.

Трето, вариацията е непривлекателна от психологическа гледна точка. Всеки инвеститор знае, че не трябва да поема повече риск без съответно увеличение на очакваната възвращаемост. Победителят от 2006 Main Event получи груб еквивалент на 1,200 бай-ина. Полезността, която получава от победата е далеч по-малка от ефективната загуба от 1,199 бъст аута преди това, с които е „платил“ за победата.

Защо турнири?

Защо изобщо съществуват турнири с високи бай-ини? Да предположим, че стойността парите добавени в наградният фонд, под формата на спонсорство е малка по отношение на самите наградни фондове. Защо 600 човека са готови да рискуват $10,000 всеки път, когато World Poker Tour (WPT)организира събитие, когато финансовите очаквания на средностатистическият играч е минус $10,000 за входа, бакшиш за дилъра и пътни разходи? По-голяма част от наградните фондове ще са силно притеглени към финалната маса(по-голяма част ще са за първите 9), а на тези играчи ще трябва да платят доста големи данъци. За един икономист, би изглеждало озадачаващо, че всеки би играл в такъв турнир.

Той би заключил, че има само две възможни обяснения за съществуването на такива турнири: Или има огромни непарични ползи (като показване по телевизията), или играчите са прекалено самоуверени. Ако не е нито едно от тези условия, тогава икономистите биха очаквали, че само един човек ще е готов да играе в $10,000 турнир, а този играч ще е най-добрият в света.

Тод Брансън ми каза, че не вижда защо някой би участвал в $50,000 HORSE tournamentот самото начало и не би изчакал до последният възможен момент. Той мисли като икономист; ако се запишете първи и всеки друг е рационален, тогава единственият начин някой да влезе след вас е, ако е по-добър играч.

Нематериални предимства

Струва ми се, че както нематериалните предимства, така и прекалената самоувереност са необходими, за да се обясни присъствието на изключително многото играчи в турнирите (над 300). Нека дадем определение и да дадем число на непаричните облаги. Докато сме на това, можем да смесим нещата и с някои парични облаги, като парите от външно спонсорство, които някой може да направи, ако стигане до финалната маса. Един играч може разумно да каже, че стигането до финалната маса на WPT струва $200,000 (включително нематериалните активи като статуса сред приятели и колегите покер играчи). Ако имате 600 играчи, това означава, че добавяте $1,2 милиона или $2,000 за всеки играч към наградният фонд от $6 милиона. Това, грубо ще компенсира всеки играч за входната такса плюс пътните разходи. Но би било трудно да се спори, че тази стойност също компенсира високата вариация и данъчните недостатъци.

Един икономист може да предположи, че едно WPT събитие, при липса на широко разпределената огромна самоувереност, би привлякло 120 играчи. Посредственият играч (120-тият, който се записва) би открил, че едва си заслужава да се впусне в игра с най-добрите 119 играчи в света. Добавените $1,2 милиона към наградният фонд ($10,000 на човек) би било достатъчно, за да компенсира недостига му на умения и другите недостатъци, свързани с турнирният покер (входа, данъци и такси, вариация, пътни разходи и време).

Твърде самоуверени играчи

За да обясни наличието на 600 или повече играчи в турнирите, икономиста би трябвало да предположи, че има широко разпространена твърде голяма самоувереност или че хората просто се забавляват, играейки в събития с вход от $10,000, толкова много, че нямат нищо против да загубят големи суми пари.

Твърде голямата самоувереност е широко документирана човешка тенденция и е доста вероятно да е най-висока в средас висока вариация, която позволява на хората да отдадат добрите си резултати на уменията, а лошите си резултати на шанса. Същият икономист, който предвижда, че 120 играчи, които използват рационален модел, лесно могат да обяснят наличието на 600 или дори 8,000 играчи, веднъж след като навлезе твърде високата самоувереност. В най-крайната версия на високата самоувереност, всеки вярва, че е най-добрият играч в света и следователно броят на тези играчи в турнира е неограничен.

Нивото на самоувереността в турнир с 600 играч и добавени $1,2 милиона към наградният фонд всъщност е доста видно. Обърнете внимание, че най-добрите играчи в света са основните бенефициенти на самоувереността на другите играчи. В един свят без прекалена самоувереност, броят на играчите е 120. В един свят с прекалена самоувереност, 480 играчи ще се присъединят към първоначалните 120. Не е задължително 120-тия най-добър играч в света да е по-добър в свят с прекалена самоувереност. Той печели, защото сега е един от по-добрите играчи в турнира, но той губи, защото са добавени само $2,000 на играч към наградният фонд (където бяха $10,000 на човек). Тези играчи, които обективно не са сред най-добрите 200 в света е почти сигурно, че ще пострадат от твърде високата си самоувереност.

Играчите, които печелят най-много от прекалената самоувереност на другите са най-добрите в света. В турнир със 120 играчи, най-добрият играч в света може да има две възможности от 120, за да спечели и 10 възможности от 120 да е сред първите шест на финалната маса. В игра с 600 играчи, той може да има пет възможности от 600, за да спечели и 25 възможности от 600 да стигне до финалната маса. В турнирите с много играчи, най-добрият от тях е наполовина по-вероятно да стигне до финалната маса (това му струва $8,333 в очакваната стойност), но вероятността да спечели се увеличава от 2 от 120 до пет от 600. Това би се равнявало на една печалба от около $30,000 в очакваната стойност.

Една песимистична гледна точка

Сега достигнахме до същността на проблема. Видяхме как може да обясним сегашното състояние на турнирите, но проблема е, че моделът, който изградихме до тук има песимистични последици за бъдещето на турнирният покер.

Както бе отбелязано по-горе, системната прекалена увереност най-вече има предимство за най-добрите играчи в света. Нашият модел всъщност предвижда възхода на суперзвездите. Играчите от този ранг като цяло се възползват от прекалената самоувереност на другите. Причината поради, която трябва да имаме песимистични прогнози е, че прекалената самоувереност е лоша за банкролите. Хората с твърде висока самоувереност могат да бъдат такива за цял живот, но те може да се окажат без пукната пара. В нашият модел, този резултат е вероятен, но долната третина на 600-те играчи плаща една висока цена за прекалената си самоувереност.

За да поддържаме сегашното предлагане от $10,000 бай-ина, се нуждаем от постояннизапасиот играчи с прекалена самоувереност или от увеличаване в сумата на парите, които се добавят в наградният фонд.  Със сигурност е възможно безкрайното попълване на турнирите с прекалено уверени играчи, но аз смятам, че единственият начин моментният бум в турнирният покер да е устойчив е, ако има увеличение в стойността на парите, които се добавят към наградният фонд.

Слаб оптимизъм

Много хора смятат, че това е неизбежно и че покер спонсорството ще продължи да се увеличава като процент от турнирните наградни фондове. Бих искал да отбележа няколко причини, поради които случаят с оптимизма не е толкова силен, колкото много от хората смятат.

Първо, организаторите на турнира имат стимул непрекъснато да стартират нови турнири с висок бай-ин, въпреки че това не е в интерес на играчите. От гледна точка на играчите е по-добре да има 25 висококачествени събития, които да се излъчват по телевизията (с много добавени пари към наградният фонд), отколкото 150 турнира с висок бай-ин, в някои от които има добавени значителни пари към наградният фонд. Поради тази причина играчите биха се възползвали значително от управителният орган. Дано Асоциацията на световният покер да запълни тази дупка.

Второ, турнирният покер се задвижва основно от дружества с нестопанска цел, които поне в краткосрочен план, се борят с играчите за техният дял от наградният фонд и за спонсорство. Аз прогнозирам, че организаторите на турнири ще спечелят тази „битка.“ Както отбелязахме, играчите не са особено чувствителни към цената; те са готови да играят дори, когато турнирните такси са високи. Освен това, Harrah’s и WPT в момента имат доминиращи позиции, които ще бъдат трудни за конкурентите в предизвикателството. Конкурентните организатори на турнири се изправят пред висока бариера за навлизане в този пазар, т.к. те трябва да открият телевизионно отразяване за събитията си. На този фронт те се изправят пред параграф 22, в който имат нужда от телевизионно предаване, за да привлекат играчи, но и имат нужда от играчи, за да привлекат телевизионно покриване.

Трето, телевизионната аудитория за събитията на WPT и WSOP е спаднала от 2004г. насам, на базата на отделен епизод. Основната причина за това изглежда е експлозия в общият брой на епизодите, включително продукции като WPT и WSOP, и по-ниските продукции като Poker Superstars Invitational Tournament.

Четвърто, много от парите, които са добавени в момента в наградният фонд идват от онлайн покер сайтовете. Въпреки, че това не е вероятен резултат, си струва да се подчертае, че ако правителството се огъне пред интернет покера, товаби било опустошително за покер турнирите.

 

 

 

Източник: askmen.com

Вашият коментар